Вчера, Днес и Утре

Съвсем присъща черта на човешкия нрав е способността да съдим. Критикуваме останалите за изборите, които правят, съдим себе си за грешките, които сме допуснали. Колкото по-рано осъзнаем обаче, че трябва да се вземем в ръце и да работим по въпроса да се отървем от този навик, толкова по-благодарни ще сме на себе си за в бъдеще.

Човекът се порицава, докато е жив. Най-разпалено обаче това се случва в периодът на съзряване или още ученическите години. Изкачването все по-нагоре в класовете е правопропорционално на растящата суета и собственото сравняване с хората от обкръжението ни. Изграждайки характер, започваме да откриваме нови неща за себе си, отсяваме това, което ни кара да се чувстваме щастливи и му обръщаме повече внимание, отдалечаваме се от едни, сближаваме се с други. Влюбваме се и правим всичко възможно да се харесаме на човека отсреща. Разочароваме се и изпадаме в силно емоционални състояния.  Всичко това оказва влияние на начина по който се обличаме, държим и изразяваме. И тъй като динамичното битие на тийнейджъра прелива от събития и новости, то е гарантирано, че всеки преминава през нещо конкретно, нещо негово, във всеки един момент.  Тези, които не го познават лично и не са запознати с подробности за него, напълно вероятно също са в такъв момент от живота си и интересите им са изцяло фокусирани върху него. От всичко казано дотук можем да си направим следния извод – хората са различни. И колкото и сходства да има между характерите понякога, което е основната причина да се създават приятелства, толкова са и различията. Нюансите на характерите са разнообразни и ние трябва да разберем това, още повече, че животът в 21. век ни осигурява много широки възможности и свобода – на словото, на личен избор, на стил, на себеизразяване.

В училище средата е такава, че предразполага към обиди, подценяване на по-малките и подигравки. Винаги се сформират групички на “готините”, “зубърите”, “аутсайдерите” и това е всеизвестен факт. Да обаче в нашата гимназия има и нещо друго – това е нейният дух. С времето той не остарява, а става дори по-силен! Само най-заслужилите успяват да се докоснат до него, а щом това се случи, то той завинаги остава част от човека. Той не се изчерпва, а трепетно  очаква ново подготво, с което да се срещне, и не тъгува, когато то тръгва по пътя на живота извън училище, защото завинаги остават приятели. Именно това е фактът, върху който трябва да се замислим, преди да виним другите за каквото и да е било. Научим ли се да подаваме ръка, вместо да гледаме отвисоко;  да се поставяме на мястото на другите и да ги приемаме такива, каквито са, то тогава ще можем да твърдим, че сме едни наистина богати хора. Още повече, че пред Духа на Езикова всички сме равни…

Ивана Шарабанска; 11-ти Г клас.