Вчера, Днес и Утре

Едно талантливо момиче, което може да ви вдъхнови едва с няколко реда. Днес тя си казва довиждане с Езиковата, но знаете…тя завинаги ще си остане част от нас.

Следващите думи посветих на любимата Езикова, по повод последните ми мигове като ученик:

Ако някой някога ми беше казвал, че ще си намеря тук другар,
без да се шегувам – бих му плеснала един шамар.
“Да ме залъгва и надежди да ми дава, как не го е срам!”
бих си казала тогава без да се замислям грам.
Защото адски труден беше ми животът – без един другар поне.
Кажете ми кое дете приятели да има мрази? Кажете ми! Кое?
И един другар човечен нямах, от дружбите с връстници само си напакостих,
но когато във Езиковата стъпих,
мимолетно световъзприятието си промених.
Защото на това, което искам да ви кажа, няма кой да ми се противи,
а ако пък такъв човечец нейде се намира, нека види, че греши.
Защото всичко тръгва от баира, по пустия отъпкан път.
Онзи, дето и за “невъзможните” мечти остава във сърцето кът.
Онзи, дето до познатата ни жълта сграда ни отвежда.
Там, където всеки с влизането с “Guten Morgen!” се посреща.
Там, където стълбите отъпкани и прашни,
свидетели са ставали на училищните истории най-страшни.
Там, където в междучасието от автоматите се глъчка вдига.
Там, където и във време неугледно като нашето, знанието не умира.
И няма право никой да ми каже,
нито с пръст да ме докосва даже,
ако за Езиковата лошо ще говори
и ще се пробва мнението ми някак да обори.
Защото няма тоз човек да разбере.
Няма и до дебрите на мисълта ми да прозре.
Защото само този дето тук е учил,
дето тук е падал, ставал и сполучил,
дето в занималнята домашното огромно като осмокласник писал,
дето в приказки с приятели на парното и на портала се неведнъж улисал,
дето Феста в култ издига,
и заклева се във вярност още като тук пристига.
Дето сладкишите домашни от базарите да има шанса да опита се надява
и дето сумата оттам за благотворителност дарява.
Само този правилно ще каже, че Езиковата не е поредното училище.
Нищо, че преди изпитване явява се като страшилище.
Тя Езиковата е нещо по-различно.
Нещо поетично, чувствено и магнетично.
Тя е палитра с цветовете на емоции налята.
Тя е приказка до самия край ненапълно опозната.
Тя е Плаца, дето всяка есен Семейството Езиково събира.
Плаца, дето и хора̀та кръшни върху себе си побира.
Плаца, който на трепети любовни ставал е свидетел.
Дето със стълбището към стената и Ловешката панорама превръща се във добродетел.
И за пансионите прословути аз не ще забравя.
Защото облика техен във главата ми на нокти ме изправя.
Точно там аз нова версия на себе си открих.
Там, където стаичка като кибритена кутийка с още трима разделих.
Там, където по коридорите във всеки късен час по някой учещ се намира.
Там, където тъмнината страшна вечер само през прозорците прозира.
Защото имаме си възпитателките храбри,
дето със гърди напред поемат нашите тревоги, слуки, несполуки, жалби.
И вечер в 22:00 с “Тук ли сте?” ни проверяват
и да сме там се искрено надяват.
Те към нашите учители се причисляват
И децата в нас да укротят някак съумяват.
Но и за капчица отмора се място тук открива-
За големи и за малки в Стола място се намира..
Върволица вечна за закуските все топли, пухкави и пресни,
от ръцете на шеф – готвачките ни всеизвестни.
И така със сили нови се зареждаме.
И със знанията училищни ден по ден напредваме.
Но Езиковата и на много още учи.
Учи, че не е отличната оценка сигурност, че някой във живота ще сполучи.
Там влизаш набъбнал, млад, подготвен да разцъфне цвят.
И отиваш си като узрял и едър плод със сокове налят.
Там мачкат те, за да се научиш как да се изправяш сам
и как от пепелта и саждите да се отръскаш невредим и цял.
Там ни учат да подражаваме на най-добрите
и със състезателно око да гледаме дори и на игрите.
Защото всекиму във пистата житейска за двама място няма.
Или живееш като главния герой, или потъваш във бездънна яма.
Учим също, че когато озовем се във беда,
Клетвата е във сърцето, за да ни увери, че някой ще ни подаде ръка.
И сега, когато да си тръгна предстои,
прехвърлям във главата си своите, копнежи и отминали мечти.
И някак веч не са дотолкова неизпълними,
не са химери, блянове, илюзии необозрими.
Не са идеи безобразно разпиляни,
а са цели с траектории ясно в мозъка ми начертани.
И този птичи поглед над живота придобих,
след като себе си значимо в Ловеч преоткрих.
След като другари верни зад гърба си имам вече да застанат.
След като с езиците перфектно се научих да боравя.
След като от 8 до 12 през годините се изкачих.
След като от заек облика на старо куче придобих.
Защото горд Езиковец съм аз.
И отпечатъкът ще пазя зиме, лете, в жега, в мраз.
и той също от стихии и пороци ще ме пази-
от бездействие, от срам и мързел да не ме налази.
Ще работя и обещавам много да се трудя-
на обществото вярно както ме научихте да служа.
Но първо на себе си аз вярна ще остана,
защото имам гордост, чест, дето трябва храбро да я браня.
Гордост, че с Езиковата в сърцето, в драките житейски смело ще нагазя.
Гордост, дето в съкровено кътче веке ще запазя.
Колкото и удари, животът ще да ми нанася.
И обещавам, че там на хълма често ще се връщам,
Във гнездото аз другарите, а и учителите свои, скъпи да прегръщам.
И обещавам, че Клетвата е нещото, което
превърна ме във волна птица,
белязана вовеки със Езикова в сърцето.

Виктория Красимирова