Вчера, Днес и Утре

На днешния ден, 5 май се навършват 180 години от рождението на Лазар Йовчев – патрон на Ловешката езикова гимназия, изиграл важна роля в духовния подем на народа ни в края на XIX и началото на  XX век. В средата на 19. век, в подножието на Стара планина, културен и духовен напредък изживява град Калофер. В новооткритото класно училище бележити родни дейци като Неофит Бозвели, Никола Касапски и Ботю Петков са учители. Тъкмо в такава прогресивна среда се ражда на 5. май 1840 г. Лазар Йовчев Радев – бъдещият екзарх. В семейството на тогавашния виден бояджия Йовчо Лазар Йовчев е четвъртото от петте деца. Средата на 40 -те години XIX век върлува тежка тифна епидемия, на която стават жертви родителите на 5- годишния Лазар, за когото  по-голямата сестра Рада поема грижите.

Лазар Йовчев постъпва в класното училище, където преподава Ботю Петков. Неговият учител носи в калоферската библиотека редки и ценни книги, от които дори и Иван Вазов изпитва възхита. Лазар е очарован от богатият набор писания и това го подтиква към изучаването на чужди езици. Именно от тогава са и първите му стъпки във френския, гръцкия и турския език.

Завършвайки с отличие класното училище през 1859 г., бъдещият екзарх мечтае да продължи образованието си в Западна Европа. Макар че предпочитани за българските младежи преди и след Освобождението са руските университети, възможност за продължаване на образованието на Лазар Йовчев се открива в Цариград, където на 16.ноември 1861 г. пристига със сестра си. Основна заслуга за професионалното образование на Лазар има съпругът на сестра му Рада – Петър Неделчев. Първоначално Лазар Йовчев постъпва в гръцката „Велика народна школа”, където учат бележити българи като Георги Раковски и Иларион Макариополски. С помощта на Драган Цанков Лазар продължава учението си във Френското католическо училище, близо до Цариград. Там талантът му бива забелязан, а наградата първенец на випуска го стимулира да се насочи към френската столица. Така през ранната есен на 1864 г. Лазар Йовчев пристига в Париж, с което действително става един от малкото българи, образовали се в Западна Европа. Следвайки интересите си, Лазар постъпва в Литературния Факултет на Сорбоната, където по-късно получава и бакалавърска степен. Издържан изцяло отвън, българският студент живее в беднотия и лишения. По-късно той споделя: „В Париж, по причина на оскъдните ми средства, […] не можех да бъда весел, освен сегиз-тогиз…”. В момент на безизходица Лазар приема предложението на турския посланик да се премести в Юридическия факултет срещу финансова помощ. Без да се замисля, той сменя специалността, което му е от полза за бъдещето управление на Ловешката епархия.

Избухването на Френско-пруската война проваля плановете на Лазар Йовчев и впоследствие му се налага да се завърне отново в Цариград през ноември 1870 г. Оттук нататък начетеният тридесетгодишен мъж посвещава всичките си усилия на борбата за укрепването на българската църковна независимост. Сътрудничи на редактирания от Славейков-баща вестник „Македония”, както и на други издания („Право”, „Гайда”). Бъдещият екзарх посвещава много сили на българската младеж, като изтъква нуждата от читалища и напреднали училища.

От януари 1872 г. е поканен да бъде секретар на Екзархията под ръководството на Антим I, което спомага за приобщаването му към църквата. Младият духовник оставя настрана блестящите си перспективи за светска кариера, за да се включи в изграждането на първата национална институция. Скоро самият Л.Йовчев по идея на новия екзарх приема монашеството, което всъщност е повратният момент в неговия живот – началото на църковния път. На 16 септември 1872 г., след кратък размисъл, пише: „Ден знаменит! Тая сутрин дадох дума на Светия Синод, че постъпвам в духовно поприще. От сега няма вече светски увеселения и забавления; няма да мисля за моми и женитба. Както имах куража да се откажа от световните добрини и от женитбата, тъй трябва да обърна всичкото си внимание в изпълнението на длъжностите ми с всичката ревност и всичката енергия на душата ми.”. Чрез църквата духовникът се надява безкористно да осъществи своята мисъл на просветител и общественик. Йосиф подпомага активно  стабилизирането на културата и образованието. В навечерието на Априлското въстание му бива поверена Ловешката епархия.

Йосиф спечелва симпатиите на ловешките граждани и се грижи с голяма отдаденост за своето паство, което му осигурява мястото на митрополит в Ловеч. Поучил се от ужасите на Френско-пруската война, владиката държи на християнската си теза, че насилственият метод не е правилният път. Йосиф се характеризира с много родолюбиви постъпки  след потушаването на Априлското въстание като помага на ранени, простреляни, вдовици, сираци и бегълци.

Датата на обявяването на Руско-турската войната от 1877 г. е значима дата и за нашата църковна история. На 24 април 1877 г. е проведен избор за нов екзарх. Под натиск от Високата порта Антим I е принуден да напусне своя пост, а на негово място е избран митрополита на Ловеч – Йосиф. Това събитие дълбоко разтърсва българския духовник, който не е в течение на случващите се събития в Цариград и свалянето на неговия предшественик екзарх Антим I.

В началото на май 1877 г. екзарх Йосиф извършва последното си прощално богослужение в Ловеч, след което се отправя към Цариград. Макар и далеч от родината си, българският екзарх продължава да се бори за националното обединение по пътя на просветата, мисълта и културата. Екзархът се нагърбва с ролята на посредник между турци и българи. С помощта на умелата му дипломация той успешно балансира между българските интереси и ограниченията на турската власт.

Чуждестранни кореспонденти пишат за Екзарх Йосиф в своите доклади следното: „Негово блаженство е прелат, притежаващ забележителна, рядко срещана интелигентност и прозорлив политически дух, които не се срещат нито в Ориента, нито у славяните” (Ернест Фурние, френски пълномощен министър); „Ненадминат по такт, смелост и административни умения, той бе титуляр на изключително труден пост и единствен Стамболов се нарежда преди него по заслуги към българската кауза.” (Джеймс Баучър, вестник „Таймс”).

Чрез съдействието на българския екзарх в Македония и Одринско се откриват над 920 български училища с близо 5000 ученици. Много от тях получават безплатно образование, както храна, облекло и подслон.

Избухването на Балканската война носи тежки последици за Екзархията, поради които Екзарх  Йосиф напуска Цариград и се завръща в София през 1913г. Съкрушен от стеклите се обстоятелства, разочарован от военната политика, болен и слаб, той въпреки всичко продължава да се среща с хора, съветва, работи, открива училища, държи публични слова. Така на 20 юни завършва животът на Екзарх Йосиф I – живот, посветен изцяло на българския народ и българската правда.

Нашият град остава завинаги белязан от присъствието на този достоен български духовник, който през 1902г. е провъзгласен за първия почетен гражданин на Ловеч. Името му гордо носи едно от най-реномираните училища в Ловеч – Профилирана езикова гимназия, както и централният площад, на който се издига единствения за сега в България бронзов монумент на Ловчанския митрополит и Екзарх български Йосиф I.

За тогава!